Колци

Днес забихме колците с двукилограмов чук за банкомат и така си маркирахме територията. Чудно!

Вече е потвърдено на каква надморска височина се намираме – 1 127 m (± 10 m).

Малко снимки

Малко стари снимки за пояснение:
Мина се кефи на идеята за бъдещия Green (или Iron) Hills комплекс

Ухааа

И на Мама Митка й хареса

Думите са излишни…



Толкова близо, толкова далече

Все повече градски хора избират да живеят извън града. Причините са ясни: спокойствието и прелестите на извънградския бит, близостта до природата, относителната независимост от съседите, щедрите порции чист въздух.

На следващите страници ви представяме четири двойки с адрес „около София“, които сутрин се будят от хлопатарите на козите, поели на паша.

Приятелите
Инж. Йордан Караколев, арх. Елена Караколева с Вела, Никола и Елисавета 

Арх. Елена Караколева и инж. Йордан Караколев са връстници и все още нямат 40 години. Определят се като „съвсем стандартен пример за младо семейство, установило се в София“, но и като „средно американско семейство“, защото имат три деца и куче и още като „средно мексиканско семейство, защото имаме и баба“. Живели са в Чирпан и в Крън, в Студентски град и на квартира в „Младост“. Работят в строителната сфера, но в първите години от семейния живот не са имали вариант за собствено жилище. Въпреки това и двамата знаят, че биха могли да си го построят по-евтино, отколкото „да купим готово, от която и да било строителна фирма“. В момента, в който мисията дом се оказва възможна, става ясно също, че Йордан иска да живеят в къща, Елена ще намери мястото и така решението е взето: „Да намерим по-голям парцел, за да е по-евтин, да се кооперираме с познати, които са на същия финансов и житейски хал като нашия, и да построим нещо с ниска себестойност. Едновременно с това да живеем в среда с познати съседи, защото ние не сме оттук и баба Гинка и чичо Спас, които биха ни били съседи, няма да ги познаваме и няма да са ни близки.“
Резултатът е във вилната зона на село Лозен. Елена избира терена, проектира по-голямата част от пространството, а съпругът й се включва в изработването на металните елементи – парапети, мостчета, цокли, стойки на телевизори, тавани… Строят комплекс от десетина къщи и сега тук живеят подобни като семейства, възраст, интереси и разбирания хора. Общият брой на децата е 22 и всички са или приятели, или роднини. По думите на Йордан ситуацията може да се опише и така: „Отгоре живее сестра й, там живее брат ми, тук – приятели и роднини.“
Около жилищата им е тихо и спокойно, има поляна за разходки и река наблизо. Междусъседският проблем (на повечето жилищни съсобствености в България с отношенията между хората от осем или повече етажа) тук просто не съществува, защото всички са си близки. Семействата нямат обща организация за охрана и поддръжка на комплекса, но всеки се грижи за мястото според разбиранията си – Караколеви са наели градинар, който работи за околната на къщата им среда. Братът на Йордан обаче сам си коси тревата и подрязва храстите. Друг съсед изпитва удоволствие да сади трева и марули, а съседката (също Елена) отглежда домати, зеленчуци, рози и друга флора.
За четири години жителите тук забелязват в местната фауна също крави, овце, зайци, лисици, охлюви, пъдпъдъци, мишки. Казват, че нищо не им липсва и няма квартал в София, където да им се живее повече оттук. Иначе могат да разказват и много истории за барбекюта, защото начинът на живот тук предполага чести колективни сбирки. Питаме Елена на какво се е научила напоследък и тя си признава със смях: „На битов алкохолизъм. Не може всяка вечер да има барбекюта, ако не на този, на онзи, или на онзи ъгъл! Идеално е, не съм казала, че е лошо…“

Логистика и съседи

От града дотук са около 12 километра. Има градски транспорт и маршрутки, повечето възрастни шофират, а специално Караколеви притежават два автомобила. Понеже са почти като в комуна, всеки знае графика на другите и сутрин са с организация за извозване към града. Вечер – в обратната посока. Работните дни продължават от седем до седем, а учебните на Никола и Елисавета например са щедро възнаградени с допълнителни извънкласни форми (баскетбол, тенис), за да учат по-дълго и някой да ги вземе след работа. Има и друг тип оптимизация на разписанието – жителите се кооперират според часовете на излизане – Елисавета с братовчедка й и сестрата на Елена тръгват в 7:30, Елена с най-малката госпожица Вела и една съседка – в 8:15… Разбират се.
В почивните дни една от по-либералните майки няма нищо против всички деца да гостуват у тях, но не при всички е така. Елена предпочита да запази личното си пространство, а и „децата се гледат сами, казва тя, точно защото са 22. Забавляват се, организират си игри, имаме батут, вадим басейн през лятото, малките си правят палатки и се мушат там по цял ден…“. Удоволствията, в които се включват и възрастните, са скарата, разходките по поляната с кучето, разходки в мола или спокойствието да прочетеш хубава книга на тишина… Комуникацията с останалите обаче е непрекъсната и точно сега в къщата влита съседката Елена с подарък и информация, че днес е денят на св. св. Константин и Елена. Така се разнася поредната революционна идея за огън, жар и традиционни нестинарски танци, но ние предчувстваме, че накрая всичко ще завърши съвсем естествено с барбекю.

Извънземен рай
Кристина Нигохосян и Милен Якимов

Градец е на няколко хълма разстояние от Царичина, на 25 километра от София, в Стара планина. Посоките тук са горе и долу, през лятото звездите могат да се докоснат, а зимата е абсолютно тихо и се случва да закъсаш с колата. Сутрешният екофон е с петли и други птички, а една от местните легенди разказва, че всеки ден към 6:20 на точното място в небето може да се види светлина с извънземен произход. Закъснели сме и в 7:57 чуждите цивилизации са ни все така чужди. Кристина и Милен живеят във вилната зона на село Градец от четири години. Тя е редактор, той се занимава с информационни технологии и благодарение на нечовешкия ресурс интернет в бъдеще могат да вършат голяма част от работата си от вкъщи. Засега обаче всеки работен ден слизат до града заедно и вечер се изчакват, за да се приберат двамата, защото тя не шофира. В събота и неделя е трудно да ги привлечеш към града, преспиват долу само понякога, но са отвикнали от шума на трамваите: „дън-дън-дън-дън.“
Кристина би се върнала да живее в града само ако много, „ама, много, много, много…“ се наложи, а Милен не: „След тези четири години, мисля че не, ако много се наложи, а посмъртно няма да отида да живея в голям град.“ Напротив – даже следващата къща ще я направи директно в гората, защото забелязва, че „тенденцията е и тук да се презаселва – минават някакви случайни коли и те питат: „Къщи или парцели продават ли се?“ А има и един такъв момент по празниците, когато хората се мобилизират да идват тук, за да се напият и да слушат една не много приятна музика – получава се така, че през седмицата се наспиваш повече, отколкото през уикенда.“

Къща мечта

Милен и Кристина планират да построят скандинавски тип пасивна къща близо до тази, в която живеят сега. Терминът пасивна къща е добре познат на Милен и той говори за бъдещата си такава с удоволствие. Всъщност тя ще е доста активен, ефективен и автоматизиран дом: „Всичко ще е на един етаж. Гаражът ще е вътре – слизаш и си си вкъщи. С home automation ще може от колата да си натиснеш едно копче и да ти се отворят всички врати.“ Кристина ни открехва, че цялата фасада ще бъде стъклена, а Милен добавя енергийна ефективност и южно изложение: „Има строго определени технически изисквания – каква дебелина да е стената, от какъв материал, какво да е топлоотдаването от къщата – отвън навътре и отвътре навън. Това, съчетано с правилното изложение, така че да се използва слънцето, и с добри стъклопакети е пасивната къща, която през зимата използва възможно най-малко енергия за отопление, а през лятото – никаква за охлаждане“.

Няколко допълнителни екстри от нашия модерен свят и ето ни в едно по-красиво бъдеще: „В България не е много разпространено, но тези пасивни къщи се комбинират с home automation – цялата къща е обвързана с една система, която след това е свързана онлайн. Това значи, че ние сме в София, Варна или Щатите и през лаптопа или джиесема влизаш в мрежата и виждаш какво е в хола – „спри отоплението“ или „отвори гаражната врата“, защото чичо ти е дошъл с колата. Другото име на тези къщи е умни къщи…
Вдъхновение за тях можете да намерите също във филма Garbage Warrior и „концепцията на архитект, който се отказва от официалната наука и на няколко акра земя в Ню Мексико започва да прави офгрид хоум (дом извън регулация) – няма ток, няма вода, няма път, няма регулация. Пасивната къща там съчетава всички модерни удобства, защото техниката е достатъчно напреднала – токът се прави от вятърни генератори или слънчеви панели, водата се съхранява основно от дъжда… Целта е къщата да изисква нула поддръжка и още повече – тя да се грижи за теб.“

Горе, до гората
При Цветелина и Радо Белутови

Село Лозен е в Югозападна България и е част от Столичната община. Има градски транспорт, маршрутки, покритие на мобилните оператори, цифрови телефони, интернет, собствен сайт, две читалища, две нови и една новострояща се детска градина, над 6 хиляди души население, улица „Шишивар“, Лозенска планина, връх Половрак… Няма дискотека, но има една спортна площадка с дружелюбна настилка и е на 15 минути с автомобил до първия мол и киното. Цветелина, която все още се подписва Ангелова, шофира безупречно и обичайното й състояние е твърдо в постоянно движение. Тя е една от най-добрите ни фотографи и живее в Лозен от дете. Честно казано, може би е склонна да живее и в града, „но в къща, не в апартамент“, а съпругът й Радо е категоричен: „Не виждам смисъл да живея в града.“ За двамата е достъпно всичко от София плюс бонусите от извънстоличното живеене и най-ценното, което имат тук – независимостта: „От една страна, си независим от съседите, от друга – не пречиш, когато правиш купон.“

Среда

Къщата на Цветелина и Радо се намира съвсем до гората и всичките им прозорци са с гледка към Лозенската планина. В посветения й пътеводител (и съставен) от Момчил Цветанов и Огнян Стоянов тя е „изключително интересна планина в непосредствена близост до София. Останала в сянката на известната си посестрима Витоша…“ На запад и югозапад е Плана, над нея – Витоша, на север зад Софийското поле е Стара планина, на изток – Вакарелската, и на юг се вижда Рила.
Обратно на терасата с Цвети можем да се взираме към короната на ореха срещу нас: „Птичките се чуват нонстоп. Има кълвач и две катерици.“ Тя се смее много и често. През деня може да бъде забелязана как кръстосва улиците на София с по една-две чанти в зависимост от техниката за снимките, които ще прави. Пътува до редакцията с личния си автомобил – понякога идва за двайсет минути, друг път  -за час, а времето се променя най-вече от ситуацията по „Цариградско“ и паркирането. В Лозен ритъмът и качеството й на живот са други, но идеите й пак се надпреварват и се пали от поредния творчески проект: „Една люлка ще е добре. На кой клон?“ След малко и в допълнение на предишен разговор за камион със земя,е готова и с друго: „Ето, тук с Радо ще изравним мястото и ще има райграс. Имам и малини, боровинки. Билки? В гората има, но аз не бера.“ Добавяме една камелия в двора: „с големите бели цветове… „Дамата с камелиите“. Ха-ха-ха…“ Съвсем естествено Цветелина отглежда и цветя в саксии, а в градината иска „само една лехичка магданоз“.

И независимост

Когато не са на работа, с Радо често карат колела. Любимият им маршрут минава през планината до езерото Панчарево откъм Герман, обикаля цялото езеро, следва почивка за хапване, една малка бира и обратно: „Правим и по-кратки разходки из гората или в долната част на селото по полските пътчета. За каране на колело в града не се виждам, ходя много пеш, а Радо без притеснение би си вършил работата с мотопед… Освежава една стара „Веспа“ от две години… Ха-ха.“
Иначе Радо слиза с колата си по един път дневно до града в квартал „Лозенец“, но,ако се налага втори, просто си разпределя времето по-внимателно. Всичко е въпрос на добра организация и когато вечер решат да излязат, за да хапнат, „на кино или за среща с приятели, не се замисляме за връщането, защото и двамата сме шофьори, пък и все по-рядко пийваме. Градският начин на живот не им липсва, защото накрая казват: „Свикнали сме да живеем „по-нашироко“, с повече лично пространство, зеленина и двор. Разликата е, че просто не можем да излезем на кафе с приятели по пантофи…“

Естествено
Къщата на Людмил и Елвира Фотеви

Успявам да стигна до къщата на Людмил Фотев (известен RFI радиоводещ, организатор на концертите на „Джаз+“ и автор на „Езикът на бирата“) и неговата съпруга след три пространни телефонни разговора с обяснения за точната локация. След половин час го питам лично дали не се уморява всеки път да дава направления. „Особено трудно е, ако идвате с джипиес и не минете по улицата, по която аз препоръчам. За съжаление поне в България дупките още не са отбелязани. Зимата е задължително снегът да не се почиства, въпрос на престиж за общината е.“

Да се събудиш, когато искаш

Семейство Фотеви живеят в Горна баня от 10 години. Избрали къщата с идеята да бъдат далеч от градската шумотевица, особено когато тогавашната им работа вървяла в комплект с непрекъснат стрес, срещи и висене пред монитора.
Людмил обяснява, че и преди се опитвали да живеят извън София, но в една доста по-сумрачна част – квартал „Витоша“, която имала едно предимство – можели да слязат със ски от къщата до рейса за лифта и със ски да влязат обратно в двора си, но за сметка на това потвърждение дало правилото, че в „онова село, наречено незнайно защо квартал, хората се обичат през къща, защото къща с къща враждуват, а врагът на моя враг е мой приятел. Там национален спорт беше краденето на ток. Тук не е имало случай някой да не помогне на друг – с пазаруване, с разтоварване на дърва или да нахрани кучето като ни няма. Както се шегувахме – ние не толкова си купуваме къща, колкото търсим място с нормални съседи.“
Горнобанския си имот домакините не биха построили в този вид, но са се съобразили с онова, което са намерили. По-късно поставили задължителните изолации и нови дограми, защото иначе е „малко студеничко“. „Човек не трябва да става роб на къщата и да съобразява всичко с нея, а трябва тя е да му служи естествено, да е уютна, да посреща приятели, да разделя хубави моменти с тях.“ Живеят възможно най-екологично, с най-малко боклуци и горят всичко, което става за горене. „Напълно природосъобразно никой не може да съществува най-малкото защото няма как да не използва автомобил, но моята съпруга например се старае да пътува с няколко съседки, ако са в една посока и време. Аз много често пътувам на стоп надолу.“ Придижването до местоработата отнема различно време в зависимост от това коя част на деня е – често в събота то е много бързо – около 35-40 минути, но през деня в задръстванията удряли повече от един час.
Философията на бирения експерт се свежда до просто правило, че или трябва да живееш в центъра на града, да ходиш пеш до работата си и всичко да ти е подредено, или да търсиш място като неговото. „Абсолютно неоправдано е да живееш по крайните квартали в луксозен мезонет, но вървиш половин част до станцията на метрото, ако въобще имаш такава. Все още има няколко добри квартала с прекрасно съотношение на качество на живот с цени и мисля, че този е един от последните. Аз не го наричам квартал, нека ми се сърдят, аз го наричам село.“

Природата, оставена на себе си

Първото нещо, което семейството направило, когато дошло тук, било да посади елхичка на Йордановден. Не се занимават с нищо друго, освен да имат отговорно отношение към енергията и да се грижат за естественото развитие на природата – никога не са пръскали или торили земята с препарати, нито мислят да се захващат с овощна градина. „Домашното стопанство се развива въпреки нас, но, слава богу, скорците вече посегнаха към част от неусвоените ракиени първоизточници. Иначе може да се преживее – горските ягоди стават все повече. Към гъбите имам забележка, че са през сезон. Градината ни е зелена, за зелен купон – нека и катериците да се угощават смело с лешници и орехи. Френското грозде също е добро допълнение за бялата бира.“

Ако има минуси
… те се виждат, когато с всяко сменяне на концесионера при почистването се разрежда идването му в тези части на Горна баня. „Дори вече и веднъж седмично е някакъв малък празник, когато малкото намиращи се улични кучета се лишат от естественото им любимо вечерно занимание обръщане на кофи. Единственото от монополистите на телекомуникацията, светлината и водата нямаме оплаквания с изключение на това, че водата трябва да върви заедно с канал. Много се радвам, че именно такива подробности биха спрели доста хора от закупуването на подобно място, а ние да се лишим от архитектурния им перверзен вкус.“

По Г. Г.

Смесваш Бог

с небе вода земя и огън

капваш време и пространство

и след милион години –

късче зеленина

Моята нива е моята крепост!


Честита да ни е полянката!

Таз’ година – картофи, догодина – домашни горски ягодки!